Момчил Карамитев и Олег Ковачев (Снимка: Радио София) Сега е лесно да се каже, че Тодор Живков е диктатор. Тогава не беше така. Освен това според мен в този поръчков филм баща ми спази благоприличие, без да се просва на килимчето пред Живков, както направиха много негови колеги. Имаше един генерал – Кашев, шеф на всемогъщото Управление за безопасност и охрана. Един ден се обадил на генералния директор на Българската кинематография Никола Ненов и му наредил да се направи документален филм за 70-годишнината на другаря Живков. И Ненов звъни първо на баща ми да му възложи филма. Такова предложение не се отказва, в онези години това беше равносилно на харакири. И баща ми направи този филм. Веднъж си говорихме и той ми каза: „Дано другарят Живков го хареса, иначе – край с мен”. А това че след като избухна демокрацията, тези, които му завиждаха за възложения филм, първи гракнаха срещу него, оставям на тяхната съвест. Тогава цензурата се беше концентрирала върху игралното кино и много от документалистите си позволяваха да критикуват сериозно обществото на социализма. Освен това израсна едно силно поколение от режисьори, които направиха много добри филми. А западната критика съвсем естествено харесваше подобни филми и често те получаваха големи награди на международните фестивали. Нека не преувеличаваме. Изкуството често се опитва да застане срещу властта, но това изобщо не я плаши. Говореше се, че управляващите разрешават да се направи критичен филм, за да се „изпусне парата” и да не се стигне до по-сериозни стълкновения с киногилдията. Така или иначе, изкуството рядко може да развали настроението на властимащите, обикновено те предварително са взели мерки за разединение на творците. Недостигнати са двете ми награди за най-добра детска роля в Москва и Венеция. Тогава в света имаше няколко фестивала, а тези бяха от най-големите. Днес всеки ден има десетки фестивали и някак си е по-лесно да се накичиш с награди. Получих наградите на критиката в Тампере и Краков – това е сериозна работа. В България филмите ми се отбелязват скромно – веднъж награда за режисура в Пловдив. Но най-голямата награда е като те срещнат непознати хора на улицата и хвалят филма ти. Тогава изчезва умората и няколко минути дишаш по-леко. Това се опитвам да разбера и аз. Предполагам, че един от факторите е, че са осъзнали същността. Филмът е динамичен, преведен на английски, не на последно място – спечелил е международни награди на фестивали, а е признат и в страната, от която пристига… Много са причините. Не бих могъл да отговоря еднозначно, но в едно съм сигурен – артистичното изображение на Апостол Карамитев им прави силно впечатление. Постигнахме това заедно с Олег Ковачев, който положи много „къртовски“ труд по монтажа и при подбора на материала. С него работихме много добре и съм благодарен, че ми се случи нещо подобно в този живот. Защото ние двамата решихме да създадем този филм. Постигнахме разбирателство, единомислие и хармония в съвместната работа. За мен е удоволствие е да работя с личност като Олег. Филмът е създаден скоро след края на Втората Световна война. Петдесетте години са време на нови надежди, ентусиазъм и технологични нововъведения в кино производството. Това е копродукция между България и тогавашна Чехословакия (която днес е разделена на две държави, както знаем). Тогава е имало възможност за по-голям бюджет, тъй като държавата е финансирала 100 % от филмопроизводството. Авторът е турчин – Низим Хикмет, лауреат на най-високата международна литературна награда. В тогавашна Турция не са проявили никакъв интерес към тази творба. Чехия и България събират екипи и правят две версии на историята – една българска и една чешка – с два различни състава. Главен актьор и в двата състава е Апостол Карамитев, който е трябвало да снима с двата състава (при двойно работно време) и да произнася репликите си на български и на чешки, тъй като тогава всички филми са били озвучавани след заснемането и монтажа. Емилия Радева споделя в една от своите книги, че филмът е предизвикал огромен успех, особено в България, както и че е получила безброй писма от възхитени представители на различни възрастови групи. Интересно е, че в този случай се потвърждава едно неписано правило при филмовото разпространение – никога не можеш да предвидиш какъв ще бъде зрителският интерес към някой филм. Това беше крайната фаза на дълбокото ми желание да разкажа на хората около мен за моята култура, страна, както и какво ние, българите, сме дали на Европа. Точно по това време се срещнах с Дамян Попхристов по време на едно пътуване из Южна Франция. Обедини ни желанието да разкажем непопулярни факти и събития от нашата история, която е свързана с европейската. Многократно са ми задавали въпроса „Какво е българският дух“? Това е вечният стремеж към свобода. Много извори вече свидетелстват за фактите, представени в този филм. На това съм наблегнал – на фактите. Ние, сегашните, днешните българи имаме нужда да знаем истините от нашата история, имаме нужда от самочувствието, което заслужаваме, и от историята която ни свързва. Не знам колко могат да рушат, но съм сигурен, че са нужни. Тези духовни мостове помагат не само на нас, те помагат на всички. На това, че представените факти не им бяха познати. Разказът е разбираем дори за хора, не познаващи европейската история. Много голям интерес проявиха към нашия, създаден от Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов), танц Паневритмия. Впечатление им направи и музиката. Съвкупността от всички тези елементи в точни пропорции даде добър резултат. Понякога е задължително, за да направиш филма още по-силен. Но трябва да е с мярка – все пак истината е основата на документалното кино. Според мен е позволено в рамките (параметрите) на действителността. Работата ми никога не е била заплатена нормално. Парите все са малко или съвсем малко. Но удоволствието, докато работиш по филма, е голямо. Трябва само да имаш сърце и душа. Имал съм малко такива моменти, но не съжалявам. Когато ми се е случвало да работя така, винаги съм намирал някаква поука, някакъв смисъл в тази работа. „Бразди” се прави от 12 човека, а и по начало в телевизията ролята на режисьора е по-скромна. Там на преден план са тези, които намират обектите, заснемат ги, после ги оформят като части от цялото предаване. Да, всички от екипа работим с надеждата да възродим традиционните ценности на българското земеделие. Но тази задача се отдалечава с всяка година. А те вече наближават 17, откакто започнах работа в „Бразди”. Отдавна не съм член на СБФД. Тази организация отдавна изгуби значението, което имаше преди години. Помня времето, когато в Киноцентъра работеха хиляди професионалисти. Но когато държавата абдикира от него, те се разпиляха, някои започнаха да работят каквото и да е, за да оцелеят. Аз също минах през тежък период. Оцелях. Държавните институции са силни, когато са финансирани, творците също. Останаха само спомените за Киноцентъра. Вече успяхме да създадем имидж на кино „Влайкова” като средище на културата в София. При нас не се гледат екшъни, трилъри, ужаси и други повърхностни филми – просто няма зрители за тях. Но българското и европейското кино се радват на голям интерес. Програмата се съставя от колежка, която умело води зрителя към качествени филми. Ние сме домакини на джаз и класически концерти, на театрални постановки. Представяме книги, често провеждаме празненства за деца. Все пак сме читалище и едно от важните неща е да разпръскваме изкуство и просвета. Отдавна само пиша пиесите за детската театрална трупа. Нямам време да се занимавам с репетициите, но имам достоен заместник в лицето на Николета Алексиева. Някои от децата – а те са близо 300, преминали през нашата школа – учат в НАТФИЗ и в други актьорски академии. Работя по две новели от Сергей Комитски (Светла му памет!). Интересното за мен е, че и в двата разказа става дума за музиканти и е необходима разнообразна музика. Имам приятели музиканти и знам, че те живеят в музика дори когато не свирят. Там е драмата в тези новели. Написани са с много любов към хората на музиката и с прекрасно чувство за хумор. Работя с огромно удоволствие и се радвам, че открих съмишленици. Както знаете, филмови проекти се реализират с екип. Невъзможно е сам да правиш професионално кино. Това поглъща цялото ми внимание сега. Ох, напоследък животът ни е пълна имитация на живот. Не знам кое имитира другото, но със сигурност животът предоставя сюжети, които киното не би могло да измисли. Толкова са невероятни, че ако се напише сценарий по някои житейски случки, хората ще кажат: „Е, като на кино сте го измислили!”. Затова напоследък се опитвам да пиша кратки разказчета – някои измислени, други преживени. И често читателите не разбират кое е истина и кое – измислица. Може да се каже и едното, и другото, зависи кой ден от седмицата е. (Шегата си е шега.) Оскар Уайлд е мъдър творец и със сигурност има право. Когато стана мъдър като него, бих могъл да Ви дам свестен отговор на този въпрос. Аз вярвам, че киното (изкуството) може да помага на хората да приемат реалността.